Анализатори на Центъра за независим живот изследва българските практики в 3 основни теми за социалното включване за хората с увреждания, а именно - качеството на асистентски услуги, придобивките и техническите помощни средства, както и процеса на деинституционализацията.

Изследването на политиките се осъществи на база изработена методика, която използва методите на Агенцията на Европейския съюз за основните права (FRA) и осъществява преглед на структурата, процеса и резултатите от изпълнението на определени стратегически документи, закони, подзаконови актове и оперативни програми.

Анализът дава отговор на въпроса как живеят хората с увреждания в България – ПО ЧУЖДА ИЛИ ПО СВОЯ СОБСТВЕНА ВОЛЯ – и този отговор не е позитивен, но пък отваря хоризонти за промяна, ако се намери обществена подкрепа и политическа воля за градивно действие. В страниците на четирите доклада се намира и отговорът на още един въпрос: защо повечето анализи се правят с пари на донори (частни или публични), а не се възлагат от правителството с пари от националния бюджет. АКО СА ПОЧТЕНИ И ПРОФЕСИОНАЛНО НАПРАВЕНИ, ТЕ ВАДЯТ ПОРОЦИТЕ В ПОЛИТИКАТА ПО УВРЕЖДАНИЯТА И НЕОБХОДИМОСТТА ОТ СПЕШНА ПРОМЯНА, КОЯТО МОЖЕ  ДА ДОВЕДЕ ДО ОВЛАСТЯВАНЕ НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ, ДО РЕАЛНО УЧАСТИЕ ОТ ТЯХНА СТРАНА И, В КРАЙНА СМЕТКА, ДО НОВО СТАТУКВО. А сегашното статукво устройва мнозина – държавният чиновник, който мрази промените, защото изискват повече работа извън познатата рутина; доставчиците на услуги, които се възползват сериозно от съществуващите механизми и правят ЖИВОТА НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ ПО СОБСТВЕНАТА СИ ВОЛЯ; и накрая, национално представителните организации на и за хора с увреждания, които са корумпирани с власт и субсидии, за да говорят от името на хората с увреждания, с които те дори не си говорят!

Основните придобивки за хората с увреждания са пенсията – което е осигурително право – и добавката за чужда помощ, когато хората имат решение на ТЕЛК с над 90% загубена работоспособност, която е в размер на близо 86,36 лв. на месец (75% от социалната пенсия за старост, която възлиза на 115,15 лв.) и едва ли помага някому да си ангажира асистент, ако наистина има нужда от такава помощ. Дадена на 200 – 250 хил. човека, тя абсорбира сериозен публичен ресурс без особена полза за хората с увреждания, но пък си е подкрепа за семейния бюджет. Същата функция има и месечната добавка за интеграция, предоставяна по седем възможни пера – за транспорт, образование, лекарства и диетично хранене, за комуникация (иначе казано, за телефон, интернет и прочее), за достъп до информация (дава се на хора със сензорни увреждания), общински наем, балнеолечение и рехабилитация. Общата сума не надвишава 45 лв. на човек на месец, ако са на лице всички възможни увеждания на света. Тази придобивка е раздадена на над 500.000 човека и е струвала на държавния бюджет през 2015 г. над 138 млн. лв. Същевременно, истинското включване на хората с увреждания изисква достъпно жилище, достъпен транспорт, лична помощ и съвременни технически помощни средства. За последните – предоставяни по списък от крайно остарели изделия и мизерно ниски цени – са похарчени над 54 млн. лв. Едва трима човека са получили подкрепа за адаптиране на жилище (с еднократна помощ от 600 лв.!) и шестима са се класирали за адаптация на личен автомобил, за което се прави и подоходен тест, т.е. получателите им трябва да са крайно бедни.

Асистентските услуги се предоставят на програмно-проектна основа, т.е. от проект до проект, но на стойност милиони левове, минали през общините. Над 18 хиляди човека с увреждания са получили „подкрепа“ от асистенти – по националната програма „Асистенти за хора с увреждания“ (1000 човека срещу 6 млн. лв. през 2014 г.) и по три програми, финансирани със средства от Европейския съюз („Алтернативи“, „Подкрепа за достоен живот“ и „Помощ в дома“, които са обхванали близо 43 хиляди човека срещу 225 млн. лв.

Програми за асистентски услуги, действащи през 2014 г.

А най-високият приоритет на държавата – извеждането на деца и възрастни хора с увреждания от специализирани институции – се сведе до закриване на 150 големи дома, на чието място изникнаха над 200 малки групови домове без никаква разлика в качеството на живот спрямо големите социални заведения: същата институционална грижа, невъзможност за контрол върху живота и нечувствителен персонал, който е назначен, за да обгрижва, а не да подкрепя обитателите на тези „услуги в общността от резидентен тип“.

В обобщение можем да кажем, че политиките по уврежданията в България са архаични, потиснически и скъпоструващи. За да се промени животът на хората с увреждания е необходимо:

1. Да се премахне ТЕЛК-а като инструмент за оценка на уврежданията.
2. Да се приеме нов закон за уврежданията.
3. Да се приеме Закон за личната помощ, за какъвто проект отлежава вече шест години в бюрата на депутати и висши държавни чиновници.
4. Да се промени системата за участие на хората с увреждания в политическия процес.